Интервю на Михаил Неделчев с Борис Роканов

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Един път в месеца, в понеделник, ние представяме писателите, които са дебютирали с книги след 1989 г., но много по-важно е, че са утвърдили творчеството си именно след тази преломна за нашата културна и политическа история дата. Новите писатели, според нас, създателите на това предаване, а и сред една доста широка аудитория от литератори, писатели, са тези писатели, които представят днешната българска литература, но са все още недостатъчно познати на широката читателска аудитория. Все още по инерция големите вестници преди всичко продължават да представят предимно авторите, които са минали кулминацията на своята кариера преди 1989 г.

В случая с нашия днешен гост не е съвсем така, защото той е доста популярен в определени среди, неговите дейности, а те са разнообразни, са представяни по страниците на такива широко тиражирани вестници, като „Труд”, „Стандарт” и разбира се, от електронните медии.
Борис Роканов е поет преди всичко.

Започнал е своя творчески път от Кюстендил, чиято поетическа школа даде на българската поезия значими имена, като Биньо Иванов и Екатерина Йосифова. Борис Роканов обаче твърде бързо потърси самостоятелен път за своето творческо развитие. Той дори направи и свой радикален избор за творческата си резиденция, засели се в Пловдив.

След поезията започна да се занимава и с живопис, с разнообразни интердисциплинарни художествени обекти, с постмодерни пренаписвания и прерисувания. И все пак, Борис Роканов е прекрасен, деликатен поет, поет на сдържаната еротика и пришпорваната възхита от скритите гънки на битието.
Как си, Боби?

БОРИС РОКАНОВ: Пътувах специално от Пловдив, за да уважа „Новите писатели” и най-вече тебе, благодаря, че ме покани да ти гостувам.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Знам, че току-що си участвал в голямата акция, която се проведе в Пловдив и за която всички ви завиждахме – „Пловдив чете”. Виждал си, дори, може би, си пипнал Евтушенко?

БОРИС РОКАНОВ: Да. Запознаха ме с него и той ми каза да спра цигарите, че не може да се рецитира, ако пушиш, цигарите пречат.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: А къде беше твоето четене?

БОРИС РОКАНОВ: В „Одеона”. Но беше в пет часа, когато беше страшна жега, пукаха се античните камъни. Участвахме аз, Илко Димитров и Калоян Игнатовски плюс трима актьори от София. Малина Томова, която е нашия издател, издателство „Стигмати” беше повод да се съберем.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Да направим едно малко твое CV: Борис Роканов е роден през 1961 г. в Кюстендил. Автор е на пет поетични книги: „Предчувствие”, „Моята игра”, „ От B до R”, „Стихотворения” и последната му книга с великолепното заглавие „Великолепни стихотворения”.

Също така е автор на две литературни анкети – с Блага Димитрова и аз особено ценя литературната анкета с Екатерина Йосифова. Но, което е не по-малко важно, автор е на антология, която се нарича „Стих и четка, един проект на Борис Роканов”. И разбира се, на редица неща, заради които някои художници му се разсърдиха и дори го низвергнаха от Съюза на художниците за това.

Борис Роканов е направил досега седемнайсет изложби живопис, от които четири са в София, четири в Пловдив, четири във Варна, четири в Бургас и една в Благоевград. Негови проекти са били представяни в Националната художествена галерия в София, в Градската художествена галерия в Пловдив, Празници на изкуствата „Аполония” и Съюза на българските художници. Освен това Борис Роканов е носител на редица литературни награди, между които „Южна пролет”, за дебютната си стихосбирка през 1990 г. и наградата, която дава издателката Божана Апостолова на името на Иван Николов, този наш за съжаление по-рано починал поет.

Но разбира се, всичко това трудно може да представи Борис Роканов. Аз искам да добавя от себе си, че той е извънредно творчески щедър човек. Той някак си представя своите стихотворения, своите артпроекти като жестове на дарение към своите приятели, към своите евентуални почитатели, читатели и зрители. Борис Роканов обича да върши ето такива публични жестове и в някаква степен публични жестове са и представянето на неговите стихосбирки.

Така например, в излязлата съвсем наскоро стихосбирка „Великолепни стихотворения”, към тези „Великолепни стихотворения” има приложени, както те са наречени „обяснителни бележки” от най-чудесни български поети и критици. Това са Ани Илков, Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Екатерина Йосифова, Йордан Ефтимов, Марин Бодаков, Младен Влашки, Петър Анастасов и София Несторова. Всички те представят с някаква оригинална визия Борис Роканов.

Нека да добавим още две щрихи към неговия начален портрет – в края на 1989 и началото на 1990 г. той издаваше сп. „Прилеп”. То последва двете самиздатски списания „Глас” и „Мост” на Едвин Сугарев и Владимир Левчев и аз съм много щастлив, че днес в моята библиография стои една публикация, която той направи тогава на един мой доклад, който бях чел за 50-годишнината на Константин Павлов, публикува го, защото направи един тематичен брой. Също така може да се добави и това, че той много обича да издава книги и от време-навреме предприема такива издателски начинания, всъщност издаде Гари Снайдер например, в превод на Николай Кънчев.

БОРИС РОКАНОВ: Издадох и Йонеско, и Бекет, Салвадор Дали и Бунюел – „Андалузкото куче” и „Златният век”, двата сценария, това е към библиотека „Прилеп”.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: И да добавим като последно това, че Борис Роканов е баща на четири деца, като най-малкото детенце е на шест години.
Кажи сега защо те изключиха от Съюза на художниците?

БОРИС РОКАНОВ: Заради проекта „Ангелушев – Роканов”. Значи, купих от един търговец на картини изрезки от работи на Борис Ангелушев и те бяха накъсани, в смисъл, нестанали работи. И реших да ги използвам в мои картини. Т.е. аз ги колажирах и ги дорисувах и направих една голяма изложба, първо във Варна, където всички викат: „Това е много хубаво!” И след това я пренесох в Пловдив. Но оттам минала изкуствоведката Бисера Йосифова и влязла и казала: „Какво кощунство! Как може!” И иска да сваля самата изложба. И от приказка на приказка започнаха, директорът на Пловдивската художествена галерия си изкара акъла, имаше писма до Министерство на културата, значи четиридесет разярени пловдивски художници пишат, че Борис Роканов прави кощунство, гаври се с Ангелушев и т.н.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: А сега какви са твоите отношения с тези художници?”

БОРИС РОКАНОВ: Ами…

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Но това не те е отказало да правиш художествени експерименти?

БОРИС РОКАНОВ: И ме приеха в Съюза на българските художници, живопис. Тогава излезе моя каталог за тая изложба „Ангелушев – Роканов” и като го видяха, правят един Управителен съвет и веднага ме изключват. Бях 48 часа член на тоя Съюз.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Обаче си го пишеш в биографията, че известно време си бил член на СБХ и след това си изключен… Нека сега да чуем какво говорят зад гърба ти Владимир Левчев и Едвин Сугарев.

ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ: Първо, мога да кажа, че той е един поет от Кюстендил. Това е важно, защото всъщност има много поети в Кюстендил, но има и нещо, което може да се определи като някаква кюстендилска школа. Поети като Биньо Иванов, Екатерина Йосифова и Борис Роканов.

Това е много специфична поетика, която някак си е трудна за анализ, традиционна и странна. Освен това, Борис Роканов, въпреки че няколко години е по-малък, по-млад от мене, бих го оценил като един от поетите на 80-те години, неговата първа книга излезе в края на 80-те години. Това е едно поколение, което включва Георги Рупчев, Ани Илков, Миглена Николчина, Едвин Сугарев и Илко Димитров, голяма част от това поколение се изявиха след 10 ноември 1989 г., но пишеха активно през 80-те години, и Борис Роканов е един от тях, един от нас. Той също така издаваше едно интересно списание „Прилеп” през 1989-1990 г., но това, разбира се, не е най-големия му принос в българската литература. Той е един много интересен поет, поет, който високо ценя.

ЕДВИН СУГАРЕВ: За мене Борис Роканов е един от най-нестандартните фигури в българската поезия и може би трябвало да се добави и в българската култура, тъй като освен поет, той е и художник с няколко изложби зад гърба си. Помня го още от времената преди 1989-та, когато попадаше много често заедно с мене в разни поетични компании. Изпъкваше просто с нестандартното си поведение, с донякъде провокативния си нихилизъм, с много резките оценки за това, което се случваше в културата и извън нея. А след това си го спомням като човека, който издаваше едно самиздатско списание „Прилеп”, което е малко известно, но в което имаше много интересни неща.

Това, което винаги ми е харесвало в неговата поезия е именно този много остро ироничен стил, който той следва в стиховете си и което личи много ясно в последните му „Великолепни стихотворения”, а също така в нестандартния начин, по който представя самата си поезия. Спомням си, че навремето беше почнал да печата стиховете си на някъкви опаковачни хартии, в които примерно завиваха банички, салами или нещо подобно. Мисля, че са малко гласовете, които така ярко да изпъкват на фона на общите тенденции, на общото вяло писане на поезия в последното десетилетия. Смятам, че това, което е Джек Керуак в американската поезия, това е Борис Роканов в българската.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Хубаво сравнение. Но аз веднага искам да кажа, че не съм много съгласен ти да бъдеш някак си като принадлежащ към кюстендилската школа, тя е с най-ярките си представители Биньо Иванов и Екатерина Йосифова, ти в определени периоди от своя живот си бил свързан и с единия и с другия, включително с Екатерина Йосифова и до ден днешен имате творчески диалог може да се каже. Ето, тя пише във „Великолепни стихотворения”, а ти направи тази обемна и много ценна анкета с нея. Но същевременно според мен истински продължават поетическия стил, поетически мотиви, темите и т.н. на Биньо Иванов и Екатерина Йосифова по-скоро у такива поети като Стоян Раненски, Михаил Калдъръмов, Методи Джонев, сега има и някои поетеси, Нели Садовска, разбира се също, да не забравяме, че от Кюстендил е и Кирил Кадийски.

Но според мен, ти навреме се откъсна и се оттласна даже съвсем решително, просто желаеше да станеш съвсем различен, да се разподобиш от този стил и тази среда, вероятно имаше някакви чисто биографични причини за това, които не са интересни в случая. Но как би коментирал ти тези мнения на Владимир Левчев и Едвин Сугарев?

БОРИС РОКАНОВ: Благодаря на Едвин, разсъждава върху мен така приятелски и литературоведски. За Джек Керуак и битниците – не знам /смее се/, може би малко е в повече.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Може би, той има предвид тази особена импровизационна лекота, която сякаш струи от твоите стихотворения. Въпреки, че те, ако се вгледаш в тях, ако видиш композицията им, те никак не са импровизационни, както е импровизационна цялата тази литература. Като започнем от Джек Керуак и стигнем до някои поети, и до Гинсбърг, Корсо и въобще цялата тази голяма група, при тях има една друга лекота.

Докато в твоята поезия всъщност има и литературни игри, има и мотиви, които са свързани с предходници, с класически образци на българската поезия, има иронии, но те са литература. И в този смисъл твоята поезия не е свободна от култура в най-добрия смисъл. Аз тука искам да добавя, че изключително много харесвам твоя цикъл любовни стихотворения, свързани с визията за Созопол, със созополската тема.

И наистина е прав Едвин Сугарев когато казва, че твоите стихове са иронични, включително и спрямо големите наративи така да се каже исторически и наистина са в някакъв смисъл типични класически постмодерни стихотворения, тъй като в тях има и деконструкции литературно-исторически и чисто исторически митове.

Но аз бих казал, че твоята поезия въпреки, че ти непрекъснато експериментираш, същевременно има в нея и нещо стабилно или нещо устойчиво. Има един особен отказ от ораторството, има един особен отказ от това гръмогласно поетическо слово, което на всички ни беше омръзнало още от времето на Априлското поколение и което по някакъв начин отново прозвуча през 90-те години, защото беше време така да се каже гръмогласно. Как се отнасяш към гръмогласието в поезията въобще?

БОРИС РОКАНОВ: Не го възприемам много, в смисъл, Евтушенковите изпълнения.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Не, аз имам предвид и по-новите бардове, примерно миналия път представяхме Тома Марков да кажем, който е един градски площаден поет?

БОРИС РОКАНОВ: Той е площаден. И в Америка през 50-те години го правеха с тимтамите и т.н, което е приятно за гледане и слушане. Аз съм се заслушвал в неговите работи.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Той е много талантлив човек, разбира се.

БОРИС РОКАНОВ: Аз имам едно стихотворение „Тома Неверни”, което визира него. Възприемам ги тези работи, но как да ти кажа, с уговорки.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: А как се отнасяш към ритмически правилната строфична поезия, от която ти всъщност отдавна си се отказал, много рядко прибягваш към нея и разбира се, към римуваната, така да се каже, правилно римуваната поезия? Как се отнасяш към така казано по-общо звукописа, към всякакви звукови съответствия в поезията?

БОРИС РОКАНОВ: Аз не възприемам този, песенния ритъм, който те ограничава, да не залиташ нито на тук, нито на там, а да следваш една правилна посока. Това аз го възприемам като комунизъм.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Обаче ти си писал, особено ранни неща такива.

БОРИС РОКАНОВ: Ами, писал съм, защото тогава ми харесваше, тогава бях по-консервативен. Да се ограничавам точно в тази рамка, в смисъл в тази рамка да направя нещо, което пък да е революция в рамката. Но ти не я избягваш рамката, ти пак си в нея. И аз уважавам хора, които пишат така, в смисъл, консервативно. Като Борис Христов, той се опитва вътре в тази рамка да разчупва, той това се стараеше, но това си беше пак за времето.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Да добавим сега към мненията и мнението на двама поети и критици, и двамата са и академични преподаватели, добре известни на четящата публика – Ани Илков и Йордан Ефтимов.

АНИ ИЛКОВ: Аз познавам Боби вече от дълги години и с него имам много любопитни поетически спомени. Той винаги има някакви идеи за осъществяване и винаги е настоятелен в тяхната реализация. Преди много време в една от идеите се включих и аз, по-скоро случайно. Идеята му беше да печатаме стихотворения върху амбалажна хартия. Боби искаше първоначално да печата стихотворения на хора, чието творчество не цени.

В крайна сметка решихме да печатаме своите собствени творби и дори излязохме с манифест на страниците на „Литературен вестник”. Беше хубав манифест, оставихме известни впечатления. Това неспокойствие, примесено с една оптимистична неяснота най-ми харесва у Боби Роканов. Това неспокойствие го има и до днес, то е неговата най-дълбока същина, то е източника на неговото творчество.

Сега, за да не се връщам към спомените назад, мога да преценя стихотворенията от най-новата книга на Боби Роканов, назована „Великолепни стихотворения”. Аз смятам, че Боби този път е съставил книга от изключително тъжни стихотворения. От творба в творба се пресъздават различни позиции на тъгата. Но нека да кажа, че това е една несантиментална тъга, някаква жестока, може да се каже медитативна, философска тъга. Според мен, това са стихотворения с видимо разчертана социална интуиция. Роканов рядко е писал подобни творби. Все пак, в стилово отношение при Боби аз не виждам изненади.

Той си е винаги той. Именно, защото е поет от кюстендилската школа. Поетите от тази школа биват обветряни от разни юнски топли ветрове, идващи по поречието на Места ли, на Струма ли, не знам аз географията, въпреки, че именно покрай поети като Боби Роканов често съм ходил в Кюстендил. Минава там някаква река и ветровете по нея стоплят челата на кюстендилските поети, знаят се славните имена, няма да ги повтарям. Това мога да кажа за Боби Роканов, с много добро приятелско чувство. Един от най-добрите на нашето поколение.

ЙОРДАН ЕФТИМОВ: „Великолепни стихотворения” на Борис Роканов със сигурност е една от най-значимите поетични книги на годината. Защото не става дума просто за една много добра книга с поезия, каквито Борис Роканов имаше досега.

А става дума за една концептуална книга, която по съвсем нов начин ни кара да преживяваме поезията като саморефлексивна, като по някакъв начин самоиронична форма. Така че аз с удоволствие се съгласих да напиша няколко думи за следговора на книгата, заедно с още десетина литератори, поети и критици. И да участвам по този начин в съавторството на тези „Великолепни стихотворения”. Книгата наистина е великолепна и сама се нарича „великолепна”. И тази самоирония е голямата сила на Борис Роканов.

Той винаги е бил винаги много самоироничен поет, а когато присъства този поглед, мисля, че нещата изглеждат съвършено различно. Нещото, което по принцип мисля, че липсва на българската поезия, на българската проза също, то е това, самоиронията, и когато я откривам, виждам просто как литературата, която успява да се самонадсмее, едва тогава всъщност става истински значима. Така че Борис Роканов с „Великолепни стихотворения” е надминал себе си и аз съм сред първите, които ще ръкопляскат на тази книга, ако тя спечели някоя голяма награда тази година.

За какво става дума във „Велоколепни стихотворения”, за какво се разказва в тази книга? Като казвам разказва, аз смятам, че поезията също може да бъде преразказвана, също може да бъде сведена до някаква анотация. И ако не може, толкова по-зле за този, който се е пробвал да направи тази анотация или този преразказ, а не толкова по-зле за самата поезия. „Великолепни стихотворения” е на първо място една книга за поетите. Какво всъщност представлява поета, колко смешен е той в своята величавост, в желанието си да бъде по-специален, по-различен от всички останали хора, така да се каже да бъде ментор на вкуса, да бъде считан за някаква форма на полубог. Така че това е ключовото.

Оттам нататък поета поставя различни контексти, той е пътуващ човек, той е учител, той е в тоя смисъл и пастор, той е галеник, той е дете и е във „Великолепни стихотворения” постоянно в нови и нови роли. Избират и поставят поета в тях. Много забавна книга и когато говорим за поезия, аз си мисля, че не можем по никакъв начин да подминаваме Борис Роканов като един от най-забавните и интригуващи български поети, защото той успява да ни шашне не само с метафорите си, каквито винаги е владеел и е можел да прави интересни.

Не случайно дълги години той се разхождаше с едно томче на испанска съвременна поезия в раницата си, а испанските поети са едни от най-големите метафизици, но също така и поет, който доказва, че всяко едно занимание, колкото и то да е значимо, колкото и ние в един момент да го превръщаме в нещо възвишено, уникално, може да бъде и смешно в очите на някой друг. И някакси това съчетание на супервъзвисяване и изведнъж суперснизяване чрез смеха, ей това е майсторството на „Великолепни стихотворения”.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Боби, много съжалявам, че слушателите ни не могат да видят чудесната картина, която стои като изображение на твоята стихосбирка. Може ли да разтълкуваш на какво се дължи избора именно на тази картина да бъде репродуцирана отгоре на стихосбирката?

БОРИС РОКАНОВ: Ами, художникът е Георги Йорданов, който всъщност е откритие на Петър Увалиев и той го лансира в Лондон. Той ме нарисува с около трийсет овце, от които имам три любими, защото са под чадъра ми /смее се/. Аз като ги гледам, не мога от другите да си избера любимката, защото тия любимите са ясни…

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Наистина е чудесно, така сюрреалистично, магритовско намигване е цялата работа направена. И наистина, нека да препоръчаме тази твоя книга, а инак, аз искам сега да се върна към твоята стихосбирка от 1999 г. „Стихове” и да те поздравя с едно стихотворение, което лично аз много харесвам, това е стихотворението „Любовницата на вълните”, което е съвсем различно от тези иронични стихотворения и е в голяма степен едно имперсонално стихотворение, въпреки че има един стих, в който има отново аз повествувание. Но общо-взето е по-скоро един обективен корелатив, както казваше Елиът едно стихотворение наистина на имперсоналното присъствие /тук да се постави стихотворението!/

ЛЮБОВНИЦАТА НА ВЪЛНИТЕ

Скала със много пори, пореста скала.
Вода,
която непрекъснато със синьото езиче
проследява всяко тяло:
мъж, жена, момиче и момче,
дори децата ги приема все така навътре
и от начало до края темпераментно люлее
бедрата, гърдите и косите –
задничето й подскача като топка
– бисексуалната вода -
ръцете си разливат формите
по набъбналото тяло от любов,
която ще разтвори всичко:
и гърдите ти – от камък
и лицето ти – вълнисто.
Подпухнала вода от толкова безсънни нощи,
цъфти като косата на случайната жена,
за която съм питал как ли ще приклекне
и къде косата й отива – впечатлителна коса.
Скалата продължава да приема многото милувки,
шумните засмуквани, въртопите от красота -
побеляла пред притворените морски устни.
Любовницата на вълните.

Стенограмата на разговора записа Ивайла Алкесандрова

Излъчено по Програма “Христо Ботев”
на Българско национално радио
на 8 юни 2009 година

http://www.public-republic.com/magazine/2009/07/24042.php