wolfgang tillmans, "Леле, каква свенлива жена." |
Докато четях великолепните стихове от “Великолепните”, си спомних разказа
на автора им как подир три изложби го били приели в Съюза на художниците (и таз
отломка нищожна от соц-карнавала била съществувала все още, виж ти!) и почти
веднага го изключили, щото направил четвърта такава, с фрагменти от
пролетарската класика на адаша му Ангелушев, не съвсем ангелически и
благопристойно дорисувани. Бил се подиграл с класика, кощунствал с
ненакърнимата му памет – това било всеобщото мнение на художническата гилдия, и
то не другаде, а под тепетата, в баш художническия град. Какво ли ще да е
поетическото такова, когато прочетат стихове от типа на “обичам шопската
салата,/ когато вечерта смирено гасне” – или когато поетите от тепетата се
видят как “постмодерно вървят с изплезени езици,/ понякога се спират и много
дълго се целуват” – или пък, което е по-лошото, когато видят как пройдохата
Боби Роканов вмества сякаш че самия себе си в стиха “една овца трогателно
изпсува и напусна стадото” – и пророкува собственото си сбъдване със също тъй
трогателни съвети за мълчание: “Казах на / поетите да спрат да пишат,/ казах на
Уитман, на Дилан Томас, на Луис/ Гонгора,/ на Елиът и на Мишо, на Лорка,
Маяковски и/ Аполинер./ Казах, че Боби Роканов скоро ще се появи и/ ще напише/
гениални стихове.”
Тези стихове нямат нужда от панегирици – те панегиричестват сами за себе
си. Великолепието им е отразено в заглавията, които сами по себе си са нещо
като поетични предговори към пикаресковите стихотворения. “ВЕЛИКОЛЕПНО
СТИХОТВОРЕНИЕ, КОЕТО ПРЕРАЗКАЗВА ОТНОШЕНИЯТА НА НОЩНИЯ ПОЕТ И НЕГОВИТЕ ТРИ
СЪПРУГИ, ЕСТЕСТВЕНО БИВШИ” – как ви звучи това заглавие например? Вагабонтски,
естествено. Нощният поет може да има само
бивши съпруги – като всяка една от тях е “тиха, набожна и смирена”, а
липсата й се приема с възгласа “ура”; прочее битието на разтоварения от
съпружества вагабонт е присмехулно осълзено – може би по съдбата на българските
женици клети – той, оказва се, и талантливо плачел, за което не се свени да ни
се похвали: “и напълни десет кофи сълзи, тоест цял живот плака,/ оказа се, че и
плачът му се удава, както писането”.
Тази присмехулност предизвиква – тя няма нищо общо с мрачната сериозност, с
която българската традиция приема поета и неговото дело. Боби Роканов
карнавалничи, подиграва се без всякакви угризения с тази сериозност и отказва
да приеме себе си в подобна парадигма; точно обратното – присмива се и над себе си по същия начин, по който
се присмива над света, оголвайки до кокал неговата гротескност, подлагайки
цялата тази сериозност на гротескни
демитологизации, подривайки възвишеното, додето се срути в абсурдното.
Постмодернизъм? Прилежният литературовед лесно ще го разчете тук, не само в
успоредяването на Дебелянов и шопската салата, но и в съседството на “две
увиснали очи” с “душата на дете”, или в драстични стихове от рода на “а колко сладко е да пиеш тъмна бира/ с
насрания вампир от Трансилвания/ и да мачкаш на тъжната жена плътта й”. И ще зацвили от възторг, когато види, че в
цариградска тетрадка на поета става дума за “солунските двама братя/
Сюлейман и Мустафа”.
Роканов се отнася с презрително нехайство към престижната приложимост на
постмодернизма към поезията – във функцията му на удостоверение за актуалност.
По-скоро като че ли се опитва да реализира една мисия, завещана сякаш че от
единствения мислим спрямо неговите стихове патрон – мисията на поета като
“красив безсрамник” – красив в своя стриптийз, в своя ментален
ексихибиционизъм. Имам предвид, разбира се, Констентин Павлов – името му
впричем фигурира в едно от заглавията на “Великолепните” - “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА БАЩАТА И МАЙКАТА И ЗА ПОЗИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ”,
което започва с драстичните абсурдистки-фройдистки стихове “Аз мога да съм ти
баща,/ но искам ти да си ми майка / моя майка, майка/ гола,/ майка със очи и
без очи.”
Позите на Константин Павлов, бащата, майката, вопълът “Кое да пренебрегна –
себе си или живота?”, поетът като гарван, като “син на тъмнината”... Въпросите,
които пораждат подобни стихотворения, рухват веднага под напора на тяхната
абсурдистка без-отговорност. Може би единственият въпрос, който зее широко отворен
след прочита на тези стихове, е какъв е техният хоризонт – и дали това е само
глобалният присмех, меандрите на гротескното, което в своето низвергване
приравнява субекта и обекта на поетичното? Зашлевява ли тази книга поредната
плесница на обществения вкус – или естетическите предизвикателства са само
мантия, под която се крият болката и ранимостта?
И да е така, никой няма да ни
позволи да ги видим. Поне според мен Боби Роканов ненавижда повече от всичко
самосъжалението, така че е излишно да дирим обичайното теле под неговите
стихове – няма да го намерим. По-скоро става дума не толкова за раздаване на
естетически плесници, колкото
за метод, ако щете за бойна техника,
която изисква да отговориш на абсурда с абсурд, да изобличиш абсурдното, като
го повдигнеш на квадрат, да извадиш тънките му кости от плухестата плът на
ежедневното – както между впрочем се случва още в първото стихотворение. Този
метод има многопластови приложения в различните текстове от “Великолепните” – и
ще си позволя само два примера, за да покажа как той работи, как клоунства, как
си играе с поетичния език и драматургията на поетичните случвания. Във
“ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СПЯЩАТА КРАСАВИЦА, ЧУДНИТЕ Й СЪНИЩА И НЕЙНАТА
ПРЕЛЮБЕЗНА ПРИСЛУЖНИЦА” се разказва приказката за една спяща красавица, която
не се събужда до смъртта си, и за подмиващата я прислужница, която любезничи с цели поколения от прииждащи принцове – “затова бе
любезна с принцовете/ и всяка година се изненадваше от нова бременност – /
(една изненадана прислужница се оказа)”. Това любезничене именно поражда мита за спящата красавица, чрез неговото
демаскиране приказката е обърната с главата надолу – и това може би би било
достатъчно за всеки друг поет – но определено не е достатъчно за Боби Роканов.
Самото преобръщане на приказката се оказва само метод, за да бъде демаскирана
на свой ред курвенската история, бездарието
на човешкото битие: както се ражда многобройната челяд на любезничещата
прислужница, “така се роди и Великата Френска революция,/ Великата Октмврийска
революция,/ и Великото Преселение на
братския еврейски народ/ от Азия в Америка и обратно”. Поетичното аз е
присмехулно, но и принадлежащо към същата тази бездарност – всъщност съсъществуването на присмеха и бездарието е
единствената възможна територия за неговата свобода – което ясно личи от
лексикалните приложения на думичката “убивам” във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА
ДЕКЕМВРИ И ЗА РЕЦЕПТИТЕ НА САРИЕВИ”. Там тази дума е употребена първо за заколението на прасето, това
олтарно действо на българската Коледа: “изядоха прасенцето, не му простиха,
въпреки, че викаше горкото,/ а много го обичаха си спомням, докато растеше и
трупаше сланина”, а след това и за самотния коледен секс на самия поет – в едно
символично убиване и изяждане на собствената самота: “Поръчах
си момиче преди да дойде Бъдни с вечерта/ и на два пъти убивах нейното
разклатено достойнство,/ което се оказа трудно за убиване,/ аз убивах – тя
умираше, аз убивах – тя умираше”.
Смисълът на тези стихове? А трябва
ли изобщо да имат смисъл? Трябва ли той да може да бъде дефиниран, изведен,
описан, анализиран – трябва ли тези операции да бъдат превърнати в юзда, трябва
ли чрез тях да затъкнем студеното желязо в устата на поета? Трябва ли разбираемото да бъде възвеличавано,
защото е достъпно за всеки
квартален чичо, трябва ли да бъде окуражавана посредствеността, за да бъде
спечелена за поезията публиката на Азис? Спомням си една от някогашните акции
на Боби Роканов, осъществена – ако не ме лъже паметта – заедно с Ани Илков.
Бяха отпечатали стихове върху опаковъчна хартия – същата хартия, в която се
завиват банички и суджуци. Не бяха се погрижили обаче да ги направят по-разрибаеми за средно статистическите
ядачи на банички и суджуци. Защо ли? Ами защото така. Или защото предпочитаха
суровата стилистика на ЕСМ, бруталната присмехулност срещу озъбената балканска
простащина:
“Ура! С босите деца на миналия век,
които лъскат нещото, което нямат,
нямат, нямат, нямат,
нямат го и техните деца, Ура!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар