след четенето на подобни текстове, човек трябва да се успокоява многократно, ей, по този изпитан от времето начин |
Запознанството ми с Боби Роканов стана като на кино. Е, не като във филм на
ужасите, но нещо подобно. Той влезе в стаята, в която по онова време
администрирах разни културни проекти и ми заяви, че тия дни ще стане в Пловдив
една голяма работа с поети и трябват едни пари. Парите бяха необозримо много,
на всичкото отгоре и напълно непредвидени. Аз се позовах на здравия разум,
погледнах към босите му крака и хляба, който стискаше под мишница, и го
изпроводих. След петнайсетина минути
продължихме разговора на улицата , и докато той си похапваше от самуна , ми
разясняваше как работата ще стане. И тя стана. Обади се прословутата, иначе
стисната за култура, главна счетоводителка и направо приведе част от сумата.
Зарадвах се на ирационалната пробивност на този човек с големи боси крака и
хляб под мишницата. И така до ден днешен. Че Борето не беше готвач с тапия ли,
не беше художник ли (без тапия , но “от класа на Светлин Русев”), не беше
шофьор на камион ли (без тапия и от ничий клас), не беше... Но превъплъщенията
му – хаотични, мегаломански, скандални за провинцията, винаги са ме радвали с
тяхната непредвидимост и мистична кюстендилска жизненост.
Отвъд здравия разум беше и заявката
за този проект – стихосбирка в България по
време “на криза” и в тираж ни по-малко, ни повече от 4 000.. При това – с
Великолепни стихотворения. Жест, присъщ на авангардист-дадаист, или
сюрреалист, все тая. Във всеки един случай директно по формулата на Салвадор
Дали “Нещо е или лесно, или невъзможно.”
И това начинание на Боби се оказа “лесно”. (Щом държите тази книга в ръцете
си...).
Какво следва (това го пиша само заради логиката на подобни текстове)?
Естествено - критическата щампа “постмодерно”. Естествено – интертекстуалност,
пастиш, иронии и др. Естествено - за
кого? Сигурен съм , че на Боби не му пука. Пък и няма да му пука, докато не го
оставят на мира природните енергиите на
мъжкия (поне засега) художественотворен механизъм, който събира
“великолепните момичета на тати” с пожеланата туркиня, която ”ще го погали по
корема и ще каже: машалла, Борисе.” Поне така ми се иска. Понеже харесвам
поезията, родена от вкуса към живота, от играта на живота. Харесвам и
превръщането на тази поезия в непри(в)(л)ично големи жестове. Та нали великолепието
е и своего рода мистика на необхватното.
Няма коментари:
Публикуване на коментар