"ОПЕЧАЛЕНИТЕ"

Опечалените

Пиеса от Борис Роканов, известна още като "Мистериозната смърт на лицето Петров"



ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
АНТОН ПАВЛОВИЧ
ПЕТРОВ, около 60-те
ТРУПЪТ НА ПЕТРОВ, около 70-те
МАЙКАТА НА ПЕТРОВ
ДАНЧЕТО, сестра на Петров
ГЕНОВЕВА, сестра на Петров и майка на Николина
НИКОЛИНА, племенница на Петров
МАРТИН, инженер
ЗДРАВКО, зъболекар
ЕВГЕНИ, инженер
КЮСТЕНДИЛСКА КОКОНА
ГРУПА КЮСТЕНДИЛЦИ
ХОР НА КЮСТЕНДИЛСКИТЕ МОМЧЕТА
ГЛУТНИЦА ВЪЛЦИ
ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ
ИВАН ВАЗОВ
НАЧАЛНИК НА ПОЛИЦИЯТА
СЕРЖАНТ ПЕПИ
ПРОФЕСОР ИГОВ
ГРУПА ПОЛИЦАИ
ЕЛИСАВЕТА, фатална жена; тайна любовница на Петров и
явна – на професор Игов
ПАНКРАТИЙ
ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ
КМЕТ
ДЯДО НИКОЛАЙ, кюстендилски митрополит
РЕЛИГИОЗНО ОБКРЪЖЕНИЕ – стари баби,
опърпани лелички, манастирски послушници, млади попове
НАЦИОНАЛНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ
MЕСТНИ КАБЕЛАРКИ
ОПЕЧАЛЕНО МНОЖЕСТВО


Първа сцена
ПЕТРОВ: (Трака на пишеща машина „Марица“. По разказа „Писмо“ на Чехов.) Скъпи Министър-Председателю, Бойко… Фамилното ви име съм забравил, извинете ме великодушно!
Пауза.
Извинете ме и простете, че се осмелявам да Ви тревожа с жалкия си писмен брътвеж.
Пауза.
Ето че изтекоха няколко години, откакто Вие решихте да поуправлявате нашата малка България, а аз все още не Ви познавам и Вие не познавате мен, жалкия скакалец.
Пауза.
Та позволете, уважаеми Министър-председателю, поне чрез тези старчески брътвежи да се запозная с Вас, да стисна мислено тази учена ръка и да Ви поздравя с мъдрото управление на нашето недостойно отечество.
Пауза.
Неотдавна в моя порутен апартамент се отби професор Игов, за да пренощува. Университетската му заплата е малка и не стига за пиене, камо ли за хотел. Та професорът, с присъщия му фанатизъм, руга и порицава Вашите идеи относно произхода на българина, руга и порицава Вашия мисловен хоризонт, руга и порицава и други явления на видимия свят.
Малка пауза.
Професор Игов мe уведоми, че сте съчинили едно съчинение, в което сте изложили не особено съществени идеи относно българина и неговото допотопно битие.
Пауза.
Вие сте благоволили да съчините, че българите сме произлезли от племената на маймуните, маймуните орангутани.
Пауза.
Простете мен, старчето, но по този важен въпрос не съм съгласен с Вас и мога да възразя.
Малка пауза.
Ако българинът, владетелят на природата, най-умното измежду дихателните същества, произхождаше от глупавата и невежа маймуна, той би имал опашка и див глас. Ако произлизахме от маймуните, сега щяха да ни разхождат из градовете цигани, щяхме да плащаме, задето показват как танцуваме по заповед, или да седим зад решетките на зверилника.
Пауза.
Да не би да сме покрити целите с козина?
Малка пауза.
И нима не носим одежди, от които маймуните са лишени?
Малка пауза.
Нима щяхме да обичаме жената, ако тя поне малко намирисваше на маймуна?
Пауза.
Ако нашите прародители произхождаха от маймуните, нямаше да ги погребват в християнските гробища. Прадядо ми Амвросий Хадживелчев-Хаджипетров, който е живял на времето в турското царство, не е бил погребан като маймуна, а редом с ходжата Селим Мехмед.
Пауза.
Професор Игов също така отбеляза, че разсъждавате неправилно за луната, тоест за месеца, заместващ слънцето в часовете на мрак и тъма, когато българите спят, а Вие прокарвате електричество от едно място на друго и фантазирате.
Пауза.
Вие пишете, че родопските българи са се изселили на месеца, тоест на луната.
Пауза.
Това не може да е истина, защото ако на луната живееха хора, те щяха да засенчат нейната вълшебна светлина със своите къщи и тучни пасбища. А това не става. Хората не могат да живеят без дъждец, а дъждът вали надолу, към земята, не нагоре към луната. Ако на луната живееха хора, те щяха да паднат долу на земята. А това не става. Боклуците и помиите на населената луна щяха да се изсипват върху бедната България. А това не става. Могат ли хората да живеят на луната, ако тя съществува само нощем, а денем изчезва?
Пауза.
Вие сте преувеличили малко като сте казали, че върху най-голямото светило, върху слънцето, има черни петънца.
Пауза.
Това е невъзможно, защото това е съвсем невъзможно.
Пауза.
Как така сте видели петна по слънцето, след като слънцето не може да се гледа с просто око?
Пауза.
От каква мокра материя са направени тези петна, щом не изгарят?
Пауза.
А може би на слънцето живеят риби според Вас?
Пауза.
Простете, че така глупаво се пошегувах! (Мърмори.) И прочие и прочие, и прочие…


Втора сцена

Кръчма от времето на прехода. Край две съединени маси са се наредили двайсетина души между 40 и 80 години. Останалите маси са празни и без столове.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Лицето Петров беше пето поколение кюстендилец и много се гордееше от факта, че помни къде се е намирала тази или онази къща; какво е имало преди на нейното място; кои са живели там, къде са се преместили и какво е станало с тях. Петров беше мрачен човек, стиснат, завистлив и голямо мрънкало. Заекваше свенливо и по този начин винаги успяваше да изкрънка две-три ракии с:
ПЕТРОВ: Не, не, стига толкова. Пия това и ставам.

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Изпива това и започва да сумти и пъшка над празната чаша. После я надига с обиден влажен поглед. Ако и тогава другите от компанията се правят на две и половина, вика келнерката с отчаян глас.

ПЕТРОВ: Ленче, дай една малка, от най-евтината.

ГЛАС ОТ КОМПАНИЯТА: Дай му голяма и я пиши на моя сметка.

ПЕТРОВ: Не, бе, не, няма нужда!

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Протестира Петров и гледа с големи любящи очи дарителя си.

ПЕТРОВ:  Е, защо голяма?!

АНТОН ПАВЛОВИЧ: И хоп, пресушаваше я до дъно.
Пауза.
Веднъж така се случи, че Петров умря. Спомина се в съня си, но отново с леко сумтене и мрънкане, все едно си просеше почерпката.
Пауза.
Три дни лежа полуотвит, сякаш ей сега ще ритне с крака във въздуха, за да повдигне тежкото си туловище и извика.
ПЕТРОВ (Вика.): Комунисти!
АНТОН ПАВЛОВИЧ (Шепне.): Комунисти! (Пауза.) А после да скокне от леглото и да изтича до тоалетната.
ПЕТРОВ: (Вика.) Безбожници! Терористи!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: След това отново да пресече коридора, за да влезе в стаята, където лежи вече мъртъв, и да се отпусне в леглото бавно, тихо, примирено. (Пауза.) „От три дни съм мъртъв – мислеше си Петров, – а няма кой да дойде да ме види“ И душата му ридаеше. Не му беше удобно да лежи така, само на една страна. Чувстваше се вкочанен и искаше да се обърне, да се изтегне с вик, при който навремето майка му връхлиташе в стаята с пълна чиния пържени филийки и буркан кисело мляко, промушено с лъжица.
МАЙКАТА: (Връхлита в холоспалнята с поднос, върху който има пълна чиния пържени филийки и буркан кисело мляко, промушено с лъжица.) Ставай, сине, ставай да закусиш.
Петров се повдига от леглото и взема чинията. Яде лакомо и сумти одобрително. Майката гледа с умиление как порасналото й дете се тъпче. Подпира се на бастуна.
ПЕТРОВ: Е, сега и майка ми се появи! Ако и в отвъдното ще се срещам с нея, по-добре да бях останал жив.
МАЙКАТА (Вдига бастуна и сочи с него към Петров.): Да не си посмял да говориш така, предупреждавам те. (Тръгва заплашително към Петров.) Ясно ли ти е?
АНТОН ПАВЛОВИЧ: „Е, сега и майка ми се появи! – намуси се Петров. – Ако и в отвъдното ще се срещам с нея, по-добре да бях останал жив.”   Домъчня му като се сети какво оставя: пари, апартамент – вярно, полуразрушен, но на хубаво място; книги, ръкописи, телевизор, котлон, чинии, вилици и други дълго пазени неща.
ПЕТРОВ: Ако и в отвъдното ще се срещам с нея, по-добре да бях останал жив. (Ридае.)
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Ако и в отвъдното ще се срещам с нея, по-добре да бях останал жив. (Ридае.)
Пауза.
ПЕТРОВ: Дали дъщеря ми Кати, ще се сети да отвори „Кюстендилски хълмове“? Между двайстата и деветдесет и шестата страница съм надиплил 10 000 лева, а в „Град над градове“ на великия Теофилов ми е дебитната карта. На двайсет и трета страница, между третата и четвъртата строфа, съм записал и пинкода. По сметката ми има 18 689 лева и една стотинка... Дано се сети детето да ги извади без да казва на ония от банката, да не вземат данък наследство.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И като си помисли за тъпото Кати, Петров се разрида неудържимо.
ПЕТРОВ: Пестих, пестих, пестих за черни дни, а си умрях без да се усетя.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: (Равнодушно.) „Пестих, пестих, пестих за черни дни, а си умрях без да се усетя”. Мяташе се в леглото Петров, но тялото му не помръдваше, леглото не скърцаше, не долавяше и обичайното попръцкване от мъртвото си тяло.
ПЕТРОВ: Откъде идва тази смрад тогава?
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Запита се той. После се надигна от леглото, огледа тялото си и...
ПЕТРОВ: Изпуснал съм се!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Скочи погнусено и се изплю върху изкривеното си, посиняло лице.
ПЕТРОВ: Ууу, колко си противен!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И пак се изплю.
Пауза.
ПЕТРОВ: И книгата си – историята на милия Кюстендил – оставих недовършена. Още шест тома и щях да приключа с древната Пауталия и да се залутам в дебрите на скъпия Велбъжд. Кюстендиле, Кюстендиле – най-древният в Европа град си ти...
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Запя Петров, докато оглеждаше мъртвото си тяло. Не се одобри, но продължи да тананика.
ПЕТРОВ: Люлка на цивилизацията, мой роден град…
Пауза.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Петров се прекръсти над мъртвия летописец и както го гледаше мрачно, изведнъж му зашлеви един шамар с всичка сила. После повтори и потрети шамара. На трупа му идваше да извика заради тези незаслужени удари, но дори не можеше да си отвори устата. Накрая безсмъртният Петров ритна трупа си, отново го наплю и тръгна замислен по улиците.
ПЕТРОВ: Това умирачката е като комунистите – само взема и нищо не дава… Кой друг щеше се захване с този колосален труд?
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Пак се върна на темата Петров.
ПЕТРОВ: Кой друг може да напише историята на обичния ми Кюстендел? Спокойно гледам ОТ бъдещето ази… (Пауза.) Само да се погрижа за тленните си останки и го удрям на живот! (Пауза.) Лошо, Петров, лошо. Не трябваше да умираш точно сега!

Трета сцена

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Петров си вървеше по улиците, замислен за онова нещо, което се разлагаше върху чистите му чаршафи, и при мисълта:
ПЕТРОВ:  А сега кой ще пере?
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Петров се спъна и падна. Но не падна на нещо мекичко, а се заби в един остър камък. Изрева и се сгърчи, без въобще да го боли – ей така, по навик.
ПЕТРОВ: Това е удобството да си мъртъв – никаква болка, нищо. Ако се бях пльоснал върху този камък приживе, щях да си счупя ребрата и нямаше да мога да дишам. А сега нищо, нищичко, сякаш съм безсмъртен.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Усмихна се закачливо Петров и намигна на едно гълъбче, което го гледаше с обожание, след което започна да пада на всяка крачка с ехидно изражение. После падането му омръзна и се залежа. Хората го отминаваха, никакво внимание.
ПЕТРОВ: Да не съм сбъркал града? В Кюстендил всички ме уважават. Биха ми помогнали като ме видят паднал… Не е възможно това да са моите обични съграждани, да ме заобикалят все едно съм плужек, да се гнусят… Не, не!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И писателят започна да рони сълзи като камъни.
ПЕТРОВ: Ето, виждам „Пауталия“, значи вече съм на площада. Ето го и Хисарлъка. Ето, виждам и една стара курва с правнука си.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Петров се убеди, че се намира в родния си град, след като си обърна главата и на другата страна.
ПЕТРОВ: Сто процента съм в Кюстендил!
Пауза.
ЕВГЕНИ: Ставай! Ставай, говедо! Това да не ти е морето! Ставай, нещастнико!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И започнаха да го обсипват, но не с рози, а с мощни кюстендилски ритници. Не го заболя, но обидата, че ритат публично него, класика, му дойде в повече и той примирено си каза:
ПЕТРОВ: Да правят каквото си искат. Аз съм безсмъртният, аз съм Петров, аз съм човекът, увековечил Кюстендил с робски труд, талант и чутовно постоянство: ставане в пет, писане до два… Три бири със собствени средства, после още десет с чужди… Прибиране на зигзаг от кръчмата на Нела, два часа сън…  Един живот, отдаден на литературата.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Мартин, Здравко и Евгени го бяха наобиколили и го ритаха методично като се редуваха.
ПЕТРОВ: Както са се засилили, тези тримата ще ме довършат!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Промърмори мъртвият Петров и смръщи вежди.
ЕВГЕНИ: Ебати писателя!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И му заби силен шут право в задника.
МАРТИН: Ставай бе, говедо!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: С къси отсечени удари Мартин започна да го повдига от земята.
 ЗДРАВКО: Нека си лежи, да му еба майката...
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза Здравко и приземи Петров с шут в главата. И така – половин час шутове, скачане върху гърдите, забиване на колена… Задъхаха се, измориха се. Не бяха на 20, не бяха на 30, не бяха и на 40 – и тримата гонеха седемдесетте. Накрая Евгени като видя, че Петров все още мига с очи, а Здравко-зъболекарят едва диша, каза на пресекулки:
ЕВГЕНИ: Мар-ти-не, на-бе-ри-по-ли-ция-та-и-ми-дай- те-ле-фо-нааа-аххх…
МАРТИН: Хари...
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Така се обръщаха приятелите към Евгени.
МАРТИН: Чакай само да си поема дъх.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза Мартин превит на две, хванал се през корема. После бавно се изправи и забърса с носна кърпичка плешивото си теме.
ЕВГЕНИ: (Говори по телефона.) Елате на площада да дигнете Петров. Същия бе, историка, развратника… Същия, да… И аз това викам, да му еба майката! С ритане? Ритахме го – не става! Мартине, забий му главата в земята, каза дежурният, това винаги карало писателите да стават.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Мартин хвана Петров за ушите, повдигна го и светкавично, с всичката си останала сила, запрати главата му в земята. Нещо изхруска, лицето на писателя се размаза и остана по плочките. А Мартин клекна и се хвана за гърдите.
ПЕТРОВ: Не ме боли, не ме боли, не ме боли. А тия ще умрат и тримата.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Пееше си Петров и се кискаше тихичко от плочките.
ЕВГЕНИ: Не, бе, не! Мартин го размаза като муха… Лежи си още, все едно е на плаж… До РЕП-а ще го намерите… Там, да, при телефоните...
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза Евгени, ритна за последно Петров в носа и махна на останалите:
ЕВГЕНИ: Момчета, да си вървим.
ЗДРАВКО: Добре, Хари.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза Здравко и заби още един силен шут в гърдите на писателя.
МАРТИН: Хайде, гнидо!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Наведе се Мартин и нанесе саблен удар в носа на съкрушения летописец.
МАРТИН: Авантаджия мръсен!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Допълни той и тримата тръгнаха към сладкарницата на „Пауталия“.
ПЕТРОВ: Ох-ох-ох... Боже... Боже...
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Пъшкаше Петров по навик, като се наместваше на плочите.
ПЕТРОВ: Вече спокойно мога да си полежа, без никой да ме побутва. Ох-ох…
АНТОН ПАВЛОВИЧ: После изръмжа:
ПЕТРОВ: Отидоха да ядат и пият мръсниците…
АНТОН ПАВЛОВИЧ: При мисълта за трапезата, която щяха да си спретнат тези стари хулигани, Петров се сви от гняв и запсува ожесточено. Чак тогава кюстендилци го забелязаха, събраха се около него и започнаха одобрително да цъкат, да пляскат с ръце и да викат:
ГРУПА КЮСТЕНДИЛЦИ:  Браво, Петров! А така!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Възторжените възгласи на будното гражданство, окрилиха Петров и той започна да кълне освен тримата уважавани съграждани, които поругаха крехкото му достойнство, и гражданското общество, и новите демократи, и световната икономическа криза.
ГРУПА КЮСТЕНДИЛЦИ: Браво, Петров!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Скандираше огромното множество. Тогава се появи патрулката. Слязоха бързо четирима полицаи, хванаха известния писател за ръцете и краката и го метнаха в багажника. Като видяха колко безмилостно се отнесоха с великия Петров, кюстендилци бързо се разбягаха и за секунди площадът опустя.
КЮСТЕНДИЛСКА КОКОНА: Хвърлете този мерзавец на вълците!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Чу Петров някакъв контраалт, но не разпозна чий е.
ПЕТРОВ: Сигурно е някоя жена, която съм изоставил, или е глас на…
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Не се сети точно той. (Малка пауза.) Колата потегли с пукот, а по наклона и виенето Петров се досети, че отива право в зоопарка в Хисарлъка.


Четвърта сцена
Зоопарк.
ПЕТРОВ: О, братя мои!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Възкликна Петров, след като го хвърлиха в клетката на вълците. Разпозна един поет, трима белетристи, литературен критик, изкуствоведка, две поетеси, четири изтънчени художника (тоест много слаби), три повехнали актриси, режисьор, композитор и пианистка.
ПЕТРОВ: Ето къде бил Клубът на културните дейци.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Помисли си въодушевено летописецът. Затова срещата му се стори много вълнуваща.
ВЪЛК ОТ ГЛУТНИЦАТА: Ела, братко мой!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Откликна  поетът, бивш директор на държавно издателство, и вдъхновено се хвърли в обятията му. Подуши го тук, подуши го там и го захапа за врата.
ПЕТРОВ: Би ли ме захапал малко по-отляво.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Примоли се мазно Петров.
СЪЩИЯТ ВЪЛК: Разбира се!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Отговори през зъби поетът и захапа по-дълбоко безсмъртния Петров. Наместо животворна кръв от вените му обаче потече отровна слуз и поетът се закашля, зачерви се и умря. Другите вълци, като видяха смъртта на поета, започнаха ужасени да викат:
ГЛУТНИЦА ВЪЛЦИ: Помощ! Полиция! Помощ! Полиция!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Полицаите се върнаха в бърза полка, вдигнаха Петров и го хвърлиха обратно в колата. Закараха го в полицията и го сложиха в килията на задържаните за скитничество.



Пета сцена
Килия в кюстендилския следствен арест. Вътре са налягали и насядали много възрожденски герои и популярни лица от близкото минало, но се открояват фигурите на Иван Вазов и Любомир Левчев.
ПЕТРОВ: Здрасти, братко!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Хвърли се Петров към един възрастен човек със сламена шапка и бастун, прегърна го, вдигна го в ръцете си и го целуна пламенно по бузите. В ръцете му уплашено кротуваше обръснатият до голо Иван Вазов.
ПЕТРОВ: Мили братко, какво са сторили с мустака ти?!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Извика гневно летописецът Петров и стовари бастуна на народния поет върху главата на Любомир Левчев, крещейки истерично:
ПЕТРОВ: Ти си виновен за всичко!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Левчев на свой ред го удари със своя бастун и повтори, и потрети, докато така се вбеси, че замлати жестоко Петров, после започна да налага и дядо Вазов – удар по Петров, удар по Вазов, удар по Петров, удар по Вазов. Историкът Петров не усещаше нищо, но от ударите на Левчев народният поет запищя:
ИВАН ВАЗОВ: Позор! Позор! Това е нечувано! Аз съм патриархът на българската литература, а ме налагат с бастун като посредствен писател.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Повика Вазов, повика и накрая заплака в синхрон с хълцането на Петров, след което априлският поет така се увлече, че смля дядо Вазов от бой, като забрави за Петров, който се гърчеше по стар навик в краката му:
ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: (към Петров) Бездарник! Мекотело!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Сетне посочи с пръст дядо Вазов и го прокле.
ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Ти си следващият!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Заплю Вазов в лицето и чак тогава Левчев се свлече безжизнен на пода.
Пауза.
ПЕТРОВ: Най-после пукна мръсникът!
АНТОН ПАВЛОВИЧ:  Изправи се пъргаво Петров.
ПЕТРОВ: Трябва да се обадя на професор Игов! Ухаа, какъв келепир ще падне! Само да се измъкнем от тук, Иване!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Обърна се историкът Петров към окървавения Вазов и многозначително му намигна. После се замисли нещо, изрева на умряло и се пльосна до Левчев, като го прегърна през кръста и сложи глава на гърдите му. Докато падаше, Петров успя да прошепне на Вазов:
ПЕТРОВ: Иване, бързо лягай на пода и се направи на умрял. Да не си шавнал!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И отново многозначително намигна на ошашавения и отчаян до смърт патриарх. Вазов се свлече тежко и без да иска падна точно до Любомир Левчев. Погледна го с ужас, прехапа език и уплашено се претърколи до вратата, по-далече от бастуна на социалистическия поет.
ИВАН ВАЗОВ: Изложих се. Пищях като баба. Вряках като яре.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Напсува се мислено Иван Вазов.
ИВАН ВАЗОВ: Но поне вече няма да ям бой. Най-накрая умря този простак!
Пауза.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Секунди след сърцераздирателния писък на Петров целият полицейски участък се изсипа пред килията на скитниците и се втренчи в изпонатръшканите будители:

НАЧАЛНИКЪТ НА ПОЛИЦИЯТА: Отвъртахме се...
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза бавно началникът и продължи:
НАЧАЛНИКЪТ НА ПОЛИЦИЯТА: Почнаха да мрат на групи. Браво! Сега да пукнат и джебчиите, та да се отвори и за бизнеса малко място, ха-ха…
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И се обърна към гладко избръснатия като Иван Вазов сержант:
НАЧАЛНИКЪТ НА ПОЛИЦИЯТА: Пепи, обади се на „Вечност“ да пратят катафалката и направо ги мятайте в реката, няма нужда да минават през моргата. Кой ти ебава сега писателите...
СЕРЖАНТ ПЕПИ: Слушам!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: (Едновременно със сержант Пепи.) Слушам!(Пауза.) Каза сержант Пепи като повдигна закачливо вежди и събра устни сякаш за целувка, а премреженият му поглед потъна дълбоко в очите на началника.
НАЧАЛНИКЪТ НА ПОЛИЦИЯТА: После...
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Продължи капитанът...
НАЧАЛНИКЪТ НА ПОЛИЦИЯТА: Веднага да дойдеш в кабинета ми да рапортуваш за изпълнението на задачата!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Последното го каза с полуусмивка, после се фръцна и напусна енергично сектора с килиите, като закачливо докосна аспарагуса под портрета на Бойко Борисов.
ГРУПА ПОЛИЦАИ: Ето, това е любов! Това са чувства!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Помислиха си останалите полицаи и от цялото си сърце завидяха на сержант Пепи, който от своя страна се забърза да изпълни задачата, та възможно най-скоро да рапортува на капитана.
СЕРЖАНТ ПЕПИ: (По телефона.) Траурна агенция „Вечност“? Веднага изпратете катафалка за трима. И изхвърлете труповете им в реката! Веднага!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: „Задачата е изпълнена!“
СЕРЖАНТ ПЕПИ: (Едновременно с Антон Павлович.) Задачата е изпълнена!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Ликуваше сержант Пепи, подминавайки аспарагуса, и се затича към кабинета на своя любим капитан, за да му рапортува. (Пауза.) Катафалката пристигна бързо. Служителите на „Вечност“ със служебно тъжни физиономии нахвърлиха писателите един върху друг и отпрашиха към реката. Там ги метнаха в тинята и бързо се върнаха в офиса. Нито Вазов се обади, нито Петров гъкна, а левчевото лирично сърце беше спряло завинаги, та не му се налагаше да стиска зъби. Щом шумът на мотора изчезна в тишината, Петров се изправи, а Вазов се намести между два камъка, защото нещо му убиваше под кръста.



Шеста сцена

ПЕТРОВ: Иване, стани да се изтупаш, време е! Точно сега професор Игов сяда в Гражданския клуб и си поръчва мастика с таратор. Много ми се пие, Иване, да знаеш как ми се пие, братко!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И Петров се затича към Гражданския клуб, като съвсем забрави за автора на „Немили-недраги”. Хукна с такава убийствена страст, че тялото му, което преди наподобяваше лоена топка, сега бе заприличало на стоманено гюле, помитащо всичко по пътя си към заветната цел: „Поморийска обикновена”, салатка от настъргани моркови и любимото лице на благородния критик Игов (дуднещ тихо, когато говореше за процесите в балканските литератури, а щом станеше дума за клана Левчеви, гласът му се възвисяваше до драматично сопрано и очите му святкаха отмъстително). В този случай професорът щеше да играе главната роля на портфейл.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Бате Светльо, братко Игов, чакай!
ИВАН ВАЗОВ: (С надежда.) Бате Светльо, братко Игов, чакай!
АНТОН ПАВЛОВИЧ : В същото това време, докато Петров напредва към ракийката и салатката, големият професор Игов седи на маса за двама в Гражданския клуб и блажено надига мастиките, мляска доволно и загребва с лъжица от чинията с варена царевица, която употребява за мезе. Чака, яде, пие; чака, яде, пие и накрая така се отрязва, че заспива на масата. (Пауза.) Двама сервитьори го хващат под мишниците, рязко го вдигнат и го понасят към вратата. Професор Игов изведнъж се буди, почва да рита във въздуха с крачета и вика като в същото време и сресва брадата си.
ПРОФЕСОР ИГОВ: (С реплика на Сорин от „Чайка”.) И на младини външността ми беше такава, като че ли съм пиянствал до припадък – и това е. Жените никого не са ме обичали. (Сервитьорите го пускат. Професор Игов пада с трясък на пода. Хълца.)
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Неочаквано се сеща за Любомир Левчев и:
ПРОФЕСОР ИГОВ: Предател! Инквизитор! Убиец на таланти!
Сервитьорите на секундата го вдигат и тичешком го изнасят. Чуват се викове, шамари, писъци, вой.
АНТОН ПАВЛОВИЧ : Не мина много време и сервитьорите се връщат като потриват доволно ръце. (Имитира Професор Игов.) Предател! Инквизитор! Убиец на таланти!
ПРОФЕСОР ИГОВ: (Отдалеч.) СМЪРТ!!!
Сервитьорите отново излизат. Чуват се забързани стъпки, събаряне на боклукчийска кофа, търкаляне, охкане, смях на сервитьор и писъци на професор.
Пауза.
ГЛАСЪТ НА ПЕТРОВ: (Задъхан; с реплика на Войницки от „Вуйчо Ваньо”.) Пропадна моят живот. Аз съм талантлив, умен, смел… Ако бях живял нормално, от мен можеше да излезе някой Шопенхауер, Достоевски, Роканов… Ох, съвсем се оплетох! Полудявам… Майчице, аз съм отчаян! Майчице!
ГЛАСЪТ НА ИГОВ: (Eдновременно с Петров.) Пропадна моят живот. Аз съм талантлив, умен, смел… Ако бях живял нормално, от мен можеше да излезе някой Шопенхауер, Достоевски, Роканов… Ох, съвсем се оплетох! Полудявам… Майчице, аз съм отчаян! Майчице!
ХОР НА КЮСТЕНДИЛСКИТЕ МОМЧЕТА: (Пеят, сочейки Петров.  Реплика на Елена Андреевна от „Вуйчо Ваньо”) Няма благополучие в този дом. Майка ви мрази всичко освен свойте брошури и професора. (Сочи извън сцената, тоест към Игов.) Професорът се чувства засегнат, никому не вярва, (Сочи Антов Павлович.) от вас се бои. Трупът на Петров се сърди на Петров, Трупът се сърди и на нас и ето, не ни говори вече две седмици. (Сочи дъното на сцената, откъдето са изнесли професор Игов.) Вие мразите Левчев и открито презирате Вазов; днес двайсет пъти ми идеше да заплача … Няма благополучие в този дом.
Пауза.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И Петров прескачаше локви, провираше се като анимационен герой между колите, падаше, ставаше, приплъзваше се с огромния опит, натрупан през дългите години чиракуване по литературните кафенета. На два пъти го блъснаха – първия път го премаза бивш военен, сега шофьор на „Тиха смърт“ (конкурентната на „Вечност“ агенция), а втория път го помля компютърен програмист, настъпил газта на жигулата на баща си, с която разнасяше прах за пране по кварталните магазинчета. Не му вървеше на Петров (а как му се пиеше!), но след сумтене, мляскане и тихи псувни той пак ставаше, поглеждаше изпод вежди с каменно изражение вцепенените шофьори, после им се озъбваше с обичайното:
ПЕТРОВ: (С патос.) Комунистиииииии! Гадове! Терористиииии!
АНТОН ПАВЛОВИЧ (Делово.): Предател! Инквизитор! Убиец на таланти!
ИВАН ВАЗОВ: (Отнесено.) Комунисти! Гадове! Терористи!
ПРОФЕСОР ИГОВ: (Отдалеч.) Смърт!!!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И Петров политаше тромаво като градски гълъб към обикновената „Поморийска” и настърганите моркови.

ПЕТРОВ: Братко, идвам!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И Петров нахълта в Гражданския клуб, където нямаше никой, масите бяха празни, светеше само една лампа, беше петият ден от Световната финансова криза и хората се бяха изпокрили, в това число и Игов. Неуморният  Петров дори за миг не предположи за сервитьорския произвол върху талантливото тяло на професора, иначе би се възмутил с: „Болшевики!”, би си тръгнал с достойнство и доволен би отпрашил тутакси към безсмъртието. Но уви, той нищо не знаеше и затова трогателно изплака.
ПЕТРОВ:  Ох... Сега какво ще пия?
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Не се удържа и с цяло гърло извика Петров, обърна се и бавно се запъти към разрушения си апартамент. Отключи вратата, тежко се отпусна в леглото и потъна във вкочаненото си тяло. Изведнъж покоят и тишината, анонимността, с която Петров беше започнал да свиква, отлетяха безвъзвратно. Обаждания, звънене, тропане, хвърляне на камъчета по прозорците: търсиха го отвсякъде. Имаше чувството, че дори по ъглите висеше някой, който го дебне:
ПЕТРОВ: Нищо няма да им дам! Нищо няма да им дам!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Унесе се в лека дрямка с усещането за благополучие летописецът Петров. Отначало телефонът му звъня през ден, после ежедневно, докато настъпи кулминацията – ежечасно звънене на домашния телефона, на двата мобилни и на звънеца на входната врата, последвано от плахи почуквания, които постепенно се засилиха до грохот. Накрая, когато думкането стигна недостижими висоти, на Петров му се прииска да стане, рязко да отвори вратата със специалното си изражение за подобни случаи и:
ПЕТРОВ: (От леглото.) Какво искате бе, педали?!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Да прогони натрапниците. (Пауза.) Петров се разтресе от мисълта, че ония отвън ще посегнат на вратата, мил спомен от неговия покоен баща, но го мързеше да пресече коридора, да увисне на шпионката, а после да отвори рязко вратата с изражение на излъгана девица:
ГЛАСЪТ НА ПЕТРОВ: (Едновременно с Антон Павлович) Нещастници! Защо посягате на паметта на родителите ми?! Защо посягате на паметта на скъпите ми родители, нещастници такива?
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Отегчението така го натисна към матрака, че не му позволи да се мръдне. Тогава Петров се примири с всичко, а всичкото беше, че ония варвари пред вратата в момента я разбиваха:
ГЛАСЪТ НА ПЕТРОВ (От леглото.): Да правят каквото си искат. Не мога да си взема вратата в гроба!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Тази мисъл го порази и Петров започна бързо да мига. Не очакваше подобна жестокост от съдбата, а собствената му банална фраза за пренасянето в гроба го довърши и Петров наистина умря. Претърколи се и впери поглед към антрето, сякаш чакаше някого. (Пауза.) В този момент нахълта сестра му. (Дълга пауза.) И :
ДАНЧЕТО: А?!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: После Данчето, така се казваше сестрата на Петров, се обърна към едни мустакати, брадати, очилати, с дълги оредели и прошарени коси, които напираха да влязат, за да отмъкнат я свещник, я пепелник, я писалка или рядка книга и ги спря с поглед. Загледа ги втренчено и каза със задгробния си глас следното:
ДАНЧЕТО: Спрете! Излезте! Оставете ме насаме със скръбта ми! Нека се простя с обичния ми брат! Излезте! Бързо, бързо, излезте!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Приключи с писък тя и чак тогава приятелите се ометоха от стаята, но останаха скупчени пред входната врата, където първо се скараха, а след това се сбиха жестоко. Дълго време отвън се чуваха удари и писъци, но на Данчето й бе през оная работа. Тя спокойно затвори вратата, облекчено въздъхна и се отпусна на най-отдалечения от покойника стол. Столът се оказа счупен, Данчето падна и започна да псува тихо покойника:
ДАНЧЕТО (мърмори): Ебем ти бога, ебем ти душо, ебем татко и чичо ти ебем, ебем ти све и на тойо и на онйо свет, а твоя майка ке я колям, нема да я ебем! Уф, майко ти ебем, пръдльо нйеден! Пу, изеднико!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: После се изправи, поизтупа полата си и се наведе над него:
ДАНЧЕТО: Ох, боже, дочаках този светъл ден! Най-после пукна мръсникът! Най-после умря тоя измамник!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Изплю се без да иска върху лицето на Стефан Данаилов, който гледаше закачливо от едно постерче от филма „На всеки километър” и продължи да бръщолеви:
ДАНЧЕТО: Цял живот с протегната ръка ходеше! Понякога протягаше и двете…
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Пак се изплю Данчето, но този път се прицели в трупа на класика.
ДАНЧЕТО: Както се беше засилил, мислех, че ще живее вечно!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Завърши погнусено тя, а плюнката й падна между очите даровития творец. После се наведе още по-ниско и с всичка сила ухапа по бузата обичния си брат. Ако беше жив, Петров би изпищял, но за радост беше мъртъв и не почувства нищичко от това обидно посегателство към добродетелната му личност. Вече успокоена, Данчето бързо се врътна и се отправи към бюрото, претрупано с тютюн за цигари, обелки от ябълки и чаши с недопито вино, откъдето грабна второто издание на „Кюстендилски хълмове“ (А трябваше да вземе първото – там бяха надиплени парите на Петров!) и припряно започна да го разлиства страница по страница, един път, два пъти, три пъти – нищо. И запрати книгата по трупа на известния писател с:
ДАНЧЕТО: Къде са парите, мизернико? Къде са паричките питам!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Сякаш мъртвите можеха да говорят. А и да можеха, Петров ни-ко-га не би отговорил на този въпрос, а щеше да  разкаже за творческите си планове, преиздаването на някой многотомен труд например. Данчето припряно започна да вади книгите една след друга и да ги тръска нетърпеливо към пода. От тях заваляха доноси, готварски рецепти, листчета с домакински сметки, тоест – всичко друго, но не пари. Щом се убеди, че книгите са празни, Данчето с необуздана страст ги запращаше в невинното тяло на безсловесния кюстендилец, без да гледа нос ли удря или чатал, докато съвсем го затрупа. По някое време ръката й попадна на стихосбирката на Иван Теофилов „Град над градове“ и оттам изпадна дебитната карта на Петров. Данчето я взе погнусено, защото цялата карта беше със следи от мазните пръсти на блаженопочиващия, и я мушна в джоба. Не се сети да прочете стихосбирката, за да открие пинкода между редовете й, а я хвърли някъде там, където трябваше да се намира талантливата главица на Петров – главицата, която той много обичаше приживе и се забавляваше с това да я целува мислено по темето. След някой голям келепир винаги се провикваше с умиление:

ПЕТРОВ: Ех, да можех сега да се целуна по темето! Цял ден и цяла нощ ядох и пих, а не похарчих нито стотинка! Тези две талантливи ръце (Целува си ръцете.), що чаши дигнаха, що бутчета оглозгаха.

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Сестрата на Петров продължаваше неуморно да се труди върху библиотеката на кюстендилския гений. Купчината книги приближаваше тавана, когато напипа първото издание на „Кюстендилски хълмове“ и от там се посипаха столевки. За миг сърцето на Данчето спря, но тя бързо се съвзе, събра банкнотите и в ръката й се оформи доста приятна пачка.
ДАНЧЕТО: Ох!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза облекчена Данчето и седна върху Петров. Това със сядането го направи неволно, искаше да се облегне върху купчината книги, но пищният й задник ги събори на пода, тя се олюля, тялото й политна назад и лицето на Петров потъна между краката й.
ДАНЧЕТО: Голяма работа, ще си почина малко! Пък и кой ще ни види?!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И полуусмихната от мислите, които забушуваха в главата й, тя притвори очи и се намести по-удобно, защото носът на летописеца я бодеше там, където не трябваше. (Авторът е сигурен, че живият Петров не би протестирал за сегашното местоположение на главата си, но би се възмутил от онова, което Данчето държеше в ръката. „Паритееееееееее! Паричкитееее!” – би извикал с цяло гърло той, защото Данчето държеше пари, а не онова, което болният му мозък би искал тя да държи.)
ГЛАСЪТ НА ПЕТРОВ: (Изпод роклята на Данчето.) Паритееееееееее! Паричкитееее!
Пауза.

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Приживе Петров много мразеше мухите и заради тях намрази и малко от пролетта, цялото лято и почти цялата есен. През зимите, въпреки студа, му беше спокойно и той мръзнеше обречено щастлив. Сега, когато бръмна мухата, трупът на Петров по навик размаха ръце. А Данчето, като видя с крайчеца на окото си това неочаквано движение, замръзна от страх:
 ДАНЧЕТО: Полудявам! Трупът се движи, противният Петров и след смъртта си гони мухите… Ха!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Няколко книги паднаха на пода и ужасът здраво я стисна за шията.
ДАНЧЕТО: Не мога да дишам, задушавам се!
 АНТОН ПАВЛОВИЧ: И Данчето пронизително изпищя. Приятелите отвън сякаш това чакаха и стремглаво нахълтаха в стаята. На вратата нашествието спря за миг, защото първите видяха Данчето да трепери от радост, възседнала Петров, покрила очите си със стотачки. (Така изглеждаше отстрани, но всъщност Данчето бе поставила лицето си в шепи и плачеше.) След този миг колебание нашествието на приятелите продължи с пълна пара и от книгите, които си лежаха спокойно върху трупа, не остана нищо, изгубиха се по джобовете и под мишниците на съкрушеното от скръб множество. След това по-предприемчивите нападнаха тленните останки и ги оскубаха до косъм. Отвън пред входа стоеше търговец, който търгуваше точно с такива останки на знаменитости и плащаше по пет стотинки на косъм, без значение от коя част на тялото е придобит, а за косъм от брада, мустак и за космите по ушите плащаше малко по-скъпо. Затова след секунди Петров беше оголен като охлюв, за което би му завидял всеки метросексуален тип.
ДАНЧЕТО: Брат ми мърда! Пърха с ръце и гони мухите, току-що уби една!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Докато казваше това, Данчето пак изпищя и изпусна няколко смачкани банкноти. Един услужлив младеж мигом се наведе и пъхна употребената столевка в джоба си, като кимна приятелски и съчувствено на опечалената сестра. Данчето беше толкова изумена от случилото се преди малко, че не забеляза или просто не обърна внимание на този явен грабеж.
ДАНЧЕТО: Сигурно е още жив и тази смрад не е на умряло, а е от това, че не се е къпал от десетина години..
АНТОН ПАВЛОВИЧ: После се сети нещо и ревна с най-мощния си глас :
 ДАНЧЕТО: Веднага вън! Плужеци!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Към покрусеното множество, което, задоволило човешките си страсти, бе започнало да се разотива. Тази подкана му дойде добре дошла и множеството на секундата се изпари. Данчето, като видя гърба на последния, стана, обърна се, наведе се и стисна за шията бедния Петров и започна да го души, но така се увлече със стискането, че главата на прочутия писател се търколи на пода и се спря под полата на покрусена от скръб сестра, с ококорени очи към небитието на розовите й кюлоти.
ДАНЧЕТО: Перверзник!
 АНТОН ПАВЛОВИЧ: Прошепна опечалената и ритна главата в ъгъла, с което събори една саксия.
Пауза.
После Данчето се обади на „Тиха смърт“ и от траурната агенция изпратиха екип, който върна главата върху трупа, облече го в чисти дрехи, положи го в ковчег и затрупа тялото с цветя. Накрая един набожен служител бръкна в джоба си, отброи две монети по петдесет и с тях затисна очите му.
Пауза.
ПЕТРОВ: Без театър не може.

Седма сцена

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Когато всичко беше готово за опелото, цъфна и племенницата му Николина с две канчета полуразвалена храна. Тъкмо посегна към чантата да извади ключа и с изненада видя, че вратата на апартамента е разбита:
НИКОЛИНА: Кой ли ще е тоя неудачник, тръгнал да обира чичо ми?
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Запита се развеселено тя и прекрачи прага. Влезе в хола, където беше спалнята и от изненада изпусна канчетата с прокисналата храна. Застоя се до ковчега (човекът в него, тотално обезкосмен, не беше прочутия Петров), а после огледа чистата стая, в която някой беше сложил нов килим и нови пердета. Книгите, които събираха прах от години, ги нямаше. Николина се завъртя на пети и тръгна да излиза. И тогава видя своя снимка, забита с габърчета на стената и хлъцна. Пак се обърна към човека в ковчега, загледа се втренчено в лицето, прегъна се на две, хвана се през корема и избухна в силен кикот. Смя се, смя се, а сълзите й капеха, точно там където се беше изляла супата:
НИКОЛИНА: Язък за килима.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Помисли си на глас Николина и продължи да се смее. Тъкмо да се спре, тя отново поглеждаше оголения труп в ковчега и изцвилваше, превиваше се на две и продължаваше да се киска, без да може да си поеме дъх:
НИКОЛИНА: Изглежда ми е писано да умра от смях пред ковчега на чичо.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза през сълзи тя, след което се свлече и започна да се търкаля по пода, като барабанеше весело с крачета. От цялото думкане и тряскане Петров за мъничко възкръсна. Ослуша се и щом разпозна смеха на Николина, притихна. Не смееше да си поеме дъх, за да не я уплаши. Не знаеше как да реагира. Дали да се надигне и да й прошепне от ковчега:
ПЕТРОВ: Николина, засрами се, аз лежа мъртъв, а ти цвилиш като разгонена кобила.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Докато си мислеше това, Петров не се усети, че мисли на глас, а Николина, като чу укоряващия глас на чичо си да извира изпод цветята, прежълтя, глътна си езика и пак забарабани с крака, но този път тревожно, като включваше в думкането и ръцете. Потъркаля се още насам-натам из стаята и умря като любяща племенница в нозете на чичо си. След като Николина спря да шава и да се кикоти, Петров дълго време си мълча в ковчега, но накрая любопитството му надделя. Той лекичко се надигна, за да види какво става и (о, ужас) видя любящата си племенница застинала в неприлична поза (широко разтворила краката и устата си едновременно), да го гледа (за първи път) с разбиращ поглед. Чак тогава нещо трепна в гърдите на Петров, а трепването значеше само едно: че Николина е сто процента мъртва. При тази печална гледка сърцето на писателя не издържа и той отново потъна във вечността.
На следващия ден, в ранния следобед, в холоспалнята връхлетя майката на Николина – по-малката сестра на писателя Стефка, която онемя като видя достойния за перото  на кюстендилския трагик сюжет: чичото в ковчег, лежи спокойно мъртъв; на пода, в нозете му, като весталка се е проснала скърбящата племенница, също мъртва, а до огромния й задник (тук Стефка със сърцето си почувства, че след броени минути ще се строполи бездиханна на пода) лежи тя, нейната любяща майка и обична сестра на безсмъртния гений, потънал като атински герой в ковчега.
 СТЕФКА: Ах, колко вълнуващо! Ох, каква прелест!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза Стефка и си представи как лежи в центъра на тази сърцераздирателна и поучителна за следващите поколения сцена. И като пое дълбоко въздух, тази прекрасна сестра и многострадална майка се задави и умря (както бе предусетила), падайки точно до огромния задник на дъщеря си, сякаш искаше отново да й каже:
СТЕФКА: Не ти е голямо дупето, мама! Много ти е хубаво и сочно!

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Получи се удивително красива тройна смърт.
На другия ден служителите на „Тиха смърт“ пристигнаха обезпокоени да не би конкурентите от „Вечност“ да са им взели залъка изпод носа, но като видяха още два трупа в холоспалнята на безсмъртния Петров, се зарадваха неимоверно и започнаха да се потупват щастливо по раменете. Защото три трупа значеха само едно – тройна печалба! Бързо взеха мерките на телата, съблякоха жените, както си бяха на пода, измиха ги, после изхвърлиха дивана, на който приживе спеше Петров, сложиха четири табуретки и зачакаха ковчезите. Не чакаха дълго – ковчезите пристигнаха заедно с цветарката, служителите на „Тиха смърт“ бързо ги сложиха на табуретките, хвърлиха телата заедно с цветята в тях и светкавично отпрашиха.
Мъртвите не останаха дълго в неловко мълчание и започнаха нещо да си приказват. Започнаха да си говорят за времето, за банковата криза и накрая заключиха, че лошото предстои.
ПЕТРОВ: Какво хубаво време се случи напоследък, мили мои, сегашната пролет е като лято.
СТЕФКА: Да. Сега цял Кюстендил е по улиците... Вчера видях хора, които не бях виждала години.
НИКОЛИНА: (Плаче.) Хубаво, хубаво, ама ще ми пропаднат билетите за „Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка” на Ида Даниел...
СТЕФКА: (Цъка.) Що не си купи нещо за ядене? А си даваш пари за театър! И то… за пиеса за умрели… (Плаче.) Какво ни сполетя, маме, какво ни сполетя! (Вие свирепо.)
ПЕТРОВ: Ето, за това мразя комунистите. МРАЗЯ ВИ! Терористи! Лумпени! МРАЗЯ ВИ!
СТЕФКА: Млъкни!
НИКОЛИНА: (Към Петров.) Заради теб стана всичко! Какво ти трябваше да се обаждаш? Кротувай си в ковчега, гушкай си китките и си трай… Защо ме уплаши, че си глътнах езика.
ПЕТРОВ: (Шумоленето в ковчега на Петров спира и той минава на друга тема): Професор Игов, царство му небесно, навремето казваше, че в речника на Найден Геров е записано, че келепир е нечто що се добива без мъка, та ние извадихме голям келепир, мили мои, защото вече няма да ни мъчи нито финансовата криза, нито банките, ни правителството, ни МВФ...
СТЕФКА: Млъкни бе, изрод такъв!
ПЕТРОВ: Така било писано ма, Стефке, стига и ти сега, голяма работа, веднъж се умира, а като умреш на кой му пука как си умрял (Ревът на Николина стига до вой.) Стефке...
СТЕФКА:  (Прекъсва го. Към Николина, която продължава реве.) Стига мама, стига, сърцето ми се къса...
НИКОЛИНА: (През сълзи.) Майко, аз ти казвах още преди години да му сложим цианкалий в супата, а ти: „Нека яде прокисналото бе, мамче, та да види, откъде идва хляба.” Ето ти го сега, ето ни сега и нас двете, мъртви, а лошото тепърва предстои.
Пред врата на холоспалнята се чува шум и покойниците млъкват.
Пауза.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Постепенно, пак от любопитство, кюстендилци се събраха пред дома на писателя, влязоха, почтително свели глави, да огледат последно за ценни неща и ръкописи. Видяха, че са останали само боклуците. После с особено задоволство забелязаха, че ковчезите са се увеличили до три и като предусетиха героизма на момента, грабнаха телата и ги занесоха направо във фоайето на бившия Партиен дом, сега читалище „Братство“. Докато изнасяха тленните останки на това сплотено семейство, някои се просълзиха, а фаталната Елисавета грабна разпилените джиесеми от пода и преди да понесат тялото на мастития Петров, ги напъха всичките в сакото, за да не ги открадне някой. Докато пренасяха Петрови към вечността, се чуваше шепот (много подходящ за скръбни събирания, траурни шествия и помени), сценичен шепот, който трябваше  да бъде разбран от всичките присъстващи на историческото бдение.
ОПЕЧАЛЕНО МНОЖЕСТВО: Много хубав човек беше!
 АНТОН ПАВЛОВИЧ: Се чуваше глас от тълпата, после друг го допълваше:
ОПЕЧАЛЕНО МНОЖЕСТВО: Ето, и сестра му, и дъщеря й, не издържаха на мъката! Отидоха си без време… Голям писател беше!
 АНТОН ПАВЛОВИЧ: Така си бърбореха гражданите до момента, когато пристигнаха официалните лица: областният управител, кметът, кюстендилският митрополит, националната телевизия и местните кабеларки. Бая народ се натрупа около ковчезите, обикновените хора вече не можеха да видят нищо.

Осма сцена
Мраморно фоайе на бивш партиен дом. Ковчези. Покойници. Официални лица. Опечалено множество. Трибуна.

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Пръв взе думата Областният управител:
ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ: Наместо надълго и широко да говоря за мъката, която ни завладя, след внезапната кончина на тези уважавани от всички нас съграждани, искам да кажа само едно:
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Тук гласът на Областния достигна фалцет...
ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ: Кюстендил е в траур, братя и сестри! България е в траур! Европа и тя скърби за счупеното перо на човека и писателя Велчев-Петров! (Пауза.) Светът пролива горчиви сълзи за пресъхналия извор на щедрост, благородство и човеколюбие, за мъдреца и родолюбеца, за любимия син на древния Кюстендил Йордан Велчев-Петров.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Голяма част от присъстващите с изумление научиха малкото име и фамилията на именития си съгражданин, когото знаеха или като Данте Авантата, или като Данте Червото.
ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ: В ръцете си държа шедьовъра "Кюстендилски хроники” на големия изследовател, блаженопочившия слуга на град Кюстендил Йордан Велчев-Петров, откъдето ще прочета откъса "Освобождението на Кюстендил”. (Пауза.) Този текст говори по-силно от всички други думи за обичания от всички нас творец. (Пауза.) Бог да прости Йордан Велчев- Петров и неговите любящи роднини.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза Областният управител, прекръсти се три пъти и завърши с едно:
ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ: Амин!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Разтвори книгата и зачете:
Докато областният управител чете официалните лица си разменят бележки и банкноти, някои закусват, журналистите използват момента и взимат интервюта, операторите от БНТ и кабеларките играят карти, всички от религиозното обкръжение мятат табла, хвърлят зарове и понякога насред откъса от книгата се чува:
А)„Шест беш”,
Б) „Дубара”,
В) „Дюшеш”,
Г) „Чифт”,
Д) и)„Пас”,
Е) „Поп спатия”,
Ж) „Белот”,
З) „Коз...коз...коз!”
и прочие термини от  изброените игри. Оформя се и опашка пред кмета от опечаленото множество с жалби и петиции в ръце, с бохчи, торби от „Била” и „Метро” , които се дават заедно с жалбите на кмета, а една журналистка услужливо изнася торбите зад сцената.

ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ: ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА КЮСТЕНДИЛ.
Турските войски на Сюлейман били на левия бряг на Струма, а руските на Гурко – на десния.
Пауза.
Предвидливият Сюлейман изгорил мостовете и по този начин от двете страни на реката царяло спокойствие, докато един ден не се случило следното.
Пауза.
След тежък махмурлук Генерал Гурко викнал при себе си началника на полуескадрона, капитан Бураго, и му дал заповед да намери място за понтонен мост и да прекара през реката две роти пехотинци, за да подготвят терена.
Пауза.
Под предлог, че било студено и по Струма плували ледени късове, капитан Бураго конфискувал алкохола на три села, напоил с него целия наличен състав (за войниците – ракията, за конете – виното) и тръгнал да изпълнява заповедта.
Пауза.
Превел войниците и вечерта отишъл кьоркютук пиян при Гурко: "Заповедта изпълнена!” – казал пияният Бураго, олюлявайки се.

ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ: "Отлично, капитане, а сега освободете Кюстендил. Починете си малко и тръгвайте!” – заповядал му също толкова развеселеният генерал.
Пауза.
"Слушам!”, казал капитанът и...
Пауза.
"След мен!”– повел ескадрона си към Кюстендил, като по пътя продължил да реквизира бъчви и мехове от околните села.
Пауза.
Почерпените казаци минали трите отбранителни линии на турската армия и цъфнали посред нощ пияни като талпи в Кюстендил.
Пауза.
Там първо се загубили, после се намерили на Хисарлъка, където открили две изоставени турски оръдия с няколко снаряда и капитанът решил да ги изстреля някъде в тъмното. А в "тъмното” се оказал щабът на Сюлейман паша, който преди броени минути бил предупреден, че руската армия е в Кюстендил и вече плячкосва града.
Пауза.
Той, разбира се, в началото не вярвал, докато не загубил в резултат на неприятелския огън целия си харем плюс тримата любими адютанти, които по това време помагали на майка му да удуши собственоръчно султанския наместник на Източна Румелия Шахабеддин паша и тъкмо приключили с освобождаването на душата от тялото на правоверния мюсюлманин.
Пауза.
Последното гюле уцелило библиотеката на Дервишкия манастир при Имарет джамия и тонове персийска поезия: рубаи и касидета изгорели в жестоките пламъци, предизвикани от пияните руски богатири.
Пауза.
Като видял пожара в центъра на Кюстендил, Сюлейман и цялата му налична армия си плюли на петите и се скрили в Осоговската планина.
Пауза.
Чак два месеца след подписването на Санстефанския мирен договор Сюлейман се появил със зурни и тъпани под стените на Истанбул, където всички го очаквали с огромно нетърпение и още щом го зърнали, го обесили.
Пауза.
Областният управител плаче от радост и възторг, вади кърпичка, бърше си очите, после засрамено се секне и продължава да чете.
ОБЛАСТНИЯТ УПРАВИТЕЛ: Генерал Гурко подочул, че Сюлейман паша се изтеглил от Кюстендил, но не повярвал. (Малка пауза.) Помислил, че това е тактическа маневра и още няколко дни се спотайвал като плъх на десния бряг на Струма, накрая се престрашил и плахо надникнал в града.
Пауза.
Местното население го нямало никакво (от седмица не смеело да пристъпи прага на къщите, нали ту ятаган, ту руска шашка им били все пред очите), а на Хисарлъка вече трезвият капитан Бураго и изтрезнелите драгуни лежали като змии по скалите, след като предвидливо избили конете още първия ден. Тъкмо дояждали последния кон и Гурко освободил града.
Пауза.
Загърмели оръдия, войската викнала: "Ура!”. Местното население, като видяло накъде духа вятърът, почнало да мята цветя по мужишките глави с бодри възгласи: "Ура! Ура! Ура!”.
Пауза.
Всички ликували, само полякинята Маржена Круляк-Попгруйчева, женена за сърбохърватина поп Груйчо Рогич-Драгоевич и живееща през две улици от нашата къща, не се зарадвала, защото помнела кланетата на изтънчения руски генерал във Варшава.
Пауза.
Като чули руска реч, капитан Бураго и остатъкът от ескадрона му (казвам остатък, защото бая драгуни измрели като пилци от жажда и от шап, благодарение на суровото конско месо, с което напълнили търбусите), се спуснали като ястреби към близката кръчма, която от седмица им бодяла очите.
Пауза.
Опустошили я за миг откъм алкохол и папироси, след това я запалили, после запели руски частушки, тропнали казачок, запсували от все душа турците и започнали радостно да стрелят във въздуха.
Пауза.
Кюстендилци веднага познали в драгуните своите освободители, грабнали ги и ги понесли към една огромна софра в двора на чорбаджи Христаки Начович, където въртели вече над жаравата огромен вол.
Пауза.
Яли, пили и се веселили, и толкова се обикнали, че на следващата година доста деца се родили с имена Прохор и Макар, а накрая кръстили улица и дигнали няколко паметника в чест на юначния капитан Бураго.
Пауза.
„Наздраве!“

АНТОН ПАВЛОВИЧ: На това място, след "Наздраве”-то в текста, областният управител се прокашля и продължи:
ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ: Нашият уважаван покойник, винаги когато четял точно този откъс приживе пред почитатели в кафенето на "Пауталия”, а това ставало много често, както съм чувал от очевидци …
АНТОН ПАВЛОВИЧ:  Вмъкнал в траурното слово свои думи Областният, а не написаните от поета Немирников, „Връзки с обществеността” на областната администрация, –
ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ Големият Данте отпивал здрава глътка, пресушавал чашата до дъно и казвал: „Ееей, голям съм! Големия Данте може да пресуши и Струма, ако наместо вода в нея течеше ракия!”. И си сипвал нова... Бог да прости твореца и неговите обични роднини. Амин.

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Така със свои думи завърши словото си областният управител, а фоайето заехтя от бурни ръкопляскания и викове.
ОПЕЧАЛЕНО МНОЖЕСТВО: Ура!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Операторите хвърлиха картите за игра, Религиозното обкръжение загърби таблите, операторите хвърлиха картите, журналистката взе микрофона, кметът извади гребенче и се среса, кюстендилският митрополит извади парфюм и се пръсна зад ушите, под брадата и на сгъвките на ръцете си.
Взе думата и кметът на Кюстендил, държейки трети том на "Кюстендилски жития” от покойния Петров. Той навярно бързаше за среща с инвеститори, поради което претупа траурното слово и след:
КМЕТ: Бог да ги прости! (Кръсти се.) Амин!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Отвори книгата на мястото, отбелязано със сгънато на четири платежно нареждане, и веднага зачете:

"СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ”
КМЕТ: (Четенето и на този откъс на безсмъртия Петров и в тази сцена е съпроводено със същото лирично отклонение като при изчитането на текста от областния управител, само че опашката от просители и жалбоносци вече е пред областния. Журналистката отново се развихря с торбите, операторите – с таблата, религиозното обкръжение – с белота, официалните лица – с размяната на бележки и банкноти):
Съединението на България е станало на майтап, както всичко, което се е случило в най-новата ни история.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: (На себе си.) Сега, ако господин кметът обере малко емоцията, ще стане прекрасно! (Пауза.) Чувате ли?
КМЕТ: Захарий Стоянов и другите съзаклятници между ракийките и салатките гледали само към София и се чувствали прецакани, че си поминуват безметежно в Кюстендил, далече от двореца и парàта.
Пауза.
„Да обединим майка България, братия!” – със сълзи на очи и винаги към полунощ се вълнували бунтовниците и пеели първо революционни песни, после минавали на маанета с твърде двусмислени текстове (много се пеело и пиело по онова време). Така месеци яли и пили – чакали княза да кимне и да въстанат. Но нейсе.
Пауза.
А Батенберг през същото време се ослушвал за Великите сили и също чакал да види накъде духа вятърът, та да реши какво да прави с разпарчетосаното си имение. Обаче една тишина царяла в Европа по този тъй важен за двайсетината заинтересовани въпрос.
Пауза.
От София се ослушвали, от Кюстендил се ослушвали и накрая пак надделяло българското чревоугодничество.
Пауза.
Избрали се за апостоли и тръгнали по селца и паланки да ядат и пият, като в същото време разпалвали патриотичния дух на селяните с приказки от „Хиляда и една нощ” и по този начин хем си плащали гощавката, хем разбунвали духовете на народа. Селяните така се прехласнали по приказките, че решили да се вдигнат – отдавна не били мърдали от селата, а младите въобще не си били подавали носа извън селските мери, та ето им повод да зърнат Кюстендил.
Пауза.
Така на историческия хоризонт се появил Чардафон Велики. Още щом влязъл в малките часове на 6-ти септември в Кюстендил, той тутакси се скрил с всичките въстаници в Турските гробища, докато се изясни обстановката, щото нали – "Бързата работа – срам за майстора.”
Пауза.
По някое време от другата страна на града се задали станимишките въстаници начело с Балтов, Сребров и Ковачев, които щом приближили Кюстендил също се скрили, само че в лозята, по канавките, а по-плашливите се покатерили по дърветата.
Пауза.
За лош късмет на революционерите, някой буден гражданин донесъл на жандармерията, че около града обикалят разбойници, тръгнали да обират крайградските къщи, и цялата жандармерийска дружина се вдигнала на крак – завардила пътищата и започнала да обикаля напред-назад, т.е.  въстаниците усетили засилено полицейско присъствие, заради което още по-дълбоко се скрили.
Пауза.
 „Сигурно Съединението се отлага”, помислили си те и аха да си тръгнат, но и пътищата назад били завардени от жандарми, та всички си останали по местата.
Пауза.
Съзаклятниците, като видели как конните полицаи обикалят и търсят враговете на падишаха, си останали по къщите. Те впрочем и без друго нямали намерение да излизат – не били дотам луди.

АНТОН ПАВЛОВИЧ: (Към кмета.) Сега започна и да фъфли… Нищо не му се разбира!
КМЕТ: (Поглежда свирепо Антон Павлович, прокашля се, прочиства си гърлото, и продължава с четенето.) И така, на 5-ти срещу 6-ти цялото население знаело, че България ще се съединява. Майор Николаев, облечен в парадна униформа, седял в кабинета си, пушел и чакал да гръмне пушка или да забият камбаните в двете църкви на кюстендилския квартал „Мараша”, какъвто сигнал бил обещал да даде доктор Странски, макар в същия този момент да не искал да се съединява с когото и да е, в това число и с госпожица Муткурова, защото лежал зарит в една купа сено до овчарниците в Осоговската планина.
Пауза.
Войниците на майор Данаил Николаев през това време стояли в пълно бойно снаряжение на плаца, чакали майора да даде заповед и пушели. А Данаил Николаев (за да минава по-неусетно времето) играел на табла с адютанта си подпоручик Въльо Стефов, който също пушел.

Пауза.
В конака Главният управител – и.д. Генерал-губернатор на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, също облечен в парадна униформа, за да сдаде по-бързо властта на съзаклятниците, се ослушвал да гръмне пушка или да заколят някого, за да обяви на секундата капитулацията.
 Пауза.
Съзаклятниците закъснявали вече втори час и Гаврил Кръстевич се притеснил – извадил табакерата, палнал една папироса и си казал: "Пуша тази цигара и ако нищо не стане, направо си лягам. Не трябваше да дават на Стоянович да участва в Революционния комитет, де го сега?”
Пауза.
А Стоянович в същото време хъркал в един хан, защото вечерта, докато мислел за комитетските работи, попрекалил с пиенето, или ако искаме да сме точни – напил се като донски казак.

Пауза.
Участниците в този исторически акт се уморили здравата: жандармите се уморили от препускане по калдъръмите, Чардафон с четата – от лежане, станимашките четници – от висене по дърветата, войниците – от стоене на плаца, Кръстевич – от чакане, а най-много се уморил Данаил Николаев – от мятането на заровете.
Пауза.
Господин Николаев бутнал таблата и казал на подпоручика: "Наметни някакви цивилни дрехи и върви да намериш съзаклятниците.”
Пауза.
Въльо Стефов се преоблякъл, наметнал отгоре балтон, пъхнал си ръката с пистолета в джоба и тръгнал да обикаля. Тук въстаници, там въстаници – никой насреща. По едно време се задали жандармите. Като видели Стефов, помислили го за апаш и без "Стой!” и без "Предай се!” почнали да стрелят. Стефов бил гърмян заек, при това военен, и отвърнал на стрелбата. Като чул, че се стреля, обадил се и Чардафон с четата. Не останали назад и станимакалии, като чули канонадата и те започнали да се обаждат. Чак тогава с щастлива усмивка майор Данаил Николаев скочил и дал заповед на войниците да нападнат конака. Войниците толкова се зарадвали на заповедта, че мигом завзели Генералгубернаторството, където ги чакал с огромно облекчение на вратата Главният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, за да се предаде.
Пауза.
В най-сюблимния момент незнайно откъде изскочили Захарий Стоянов и Иван Андонов и обявили Съединението.
Пауза.
Също незнайно откъде се появило и будното гражданство и се чуло едно блажено: "Урааа!”.

АНТОН ПАВЛОВИЧ: След блаженото "Ура”, разнесло се от "Кюстендилски жития”, опечалените кюстендилци отговориха с друго:
ОПЕЧАЛЕНО МНОЖЕСТВО: Ура!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: По-силно, по-властно, по-смело от „Ура”-то на техните прадеди, защото нямаше опасност да ги арестуват и пребият в полицията, като едновременно с това викаха от все сърце и се прегръщаха, забравили за миг за починалото семейство. Сетне, опомнили се, зацъкаха с разбиране към ковчега с тленните останки на Петров:
ОПЕЧАЛЕНО МНОЖЕСТВО: Голям патриот! Голям българин!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И се просълзиха от гордост, че са кюстендилци.
В същото това време кметът вече тичаше към кметството, за да не си тръгне комисионната, облечена в сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка, която седеше в кабинета му и пушеше.

КЮСТЕНДИЛСКИ МИТРОПОЛИТ: Драги миряни, скъпи боголюбиви кюстендилци, да славим нашия Бог и  Исус Христос...
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Започна проповедта дядо Николай и тъкмо да начене някаква поучителна притча за чудотворните деяния на Свети Равноапостол Данте Велчев-Петров, се спъна и падна, а ятото педерасти, които се бяха оформили като най-близко религиозно обкръжение на Негово Светейшество, се хвърли да го вдига. Младият свещеник Панкратий го подхвана нежно най-отдолу и му прошепна с развълнуван глас:
ПАНКРАТИЙ: Наранихте ли се, Ваше Високопреосвещенство?
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Преди дядо Николай да каже нещо, в джоба на видния кюстендилец започнаха да звънят тревожно джиесемите, които Елисавета напъха в сакото му. При петото позвъняване покойникът Петров се надигна, бръкна в джоба си, по вибрацията и мелодията разпозна спешния телефон, извади го, натисна зелена слушалка и каза:
ПЕТРОВ: Ало!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Тук ятото боголюбиви "сестрички” изпищя и започна да се кръсти, а дядо Николай  отново се просна на пода и започна да реди ту молитви, ту откъси от Комунистическия манифест на Енгелс. (Пауза.) Докато митрополитът и религиозната шайка пищеше на умряло, един любезен женски глас гукаше в ухото на покойника:
ГЛАС ОТ ТЕЛЕФОНА: Господин Велчев-Петров, ще можете ли да дойдете в издателство "Херкулес”, за да си получите хонорара за осмото издание на "Кюстендил – столица на българския барок”?

ПЕТРОВ: (Към Опечаленото множество.) Бог да поживи Стойо Варталомеев!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Така се казваше собственика на „Херкулес”.
ПЕТРОВ: Бях останал с 10 лева.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Каза покойният писател като закри слушалката и намигна на опечалените си съграждани, след което бузите му се зачервиха, той се възнесе от мъртвите и мигом възкръсна.
ПЕТРОВ: (Обръща се Боби, който стои близо до ковчега.) Боби, хайде да ме хвърлиш до издателството да си взема парите.
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Обърна се към един плешив и дебел чичко Петров и изскочи от ковчега. (Пауза.) Пътьом удари през лицето поета Славов, който се канеше да му поиска сто лева назаем и никога да не му ги върне. (Пауза.) Петров прозря коварните мисли на поета и каза:
ПЕТРОВ: Гад такава!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И продължи да разбутва опечаленото множество. Преди да излезе на улицата ритна по кокалчето известния кюстендилски кръчмар Сашко Секулов, който беше препречил вратата на читалището и държеше огромен тефтер „Избрано” с вересиите на Петров. (Пауза.) След заслужения удар по кокалчето, от който много силно го заболя, Секулов на свой ред първо се опита да ухапе, а после да размаже с тефтера талантливата глава на току-що възкръсналия кюстендилски летописец, при което Петров му заби мощен шут в задника и Секулов падна със:
СЕКУЛОВ: Съд! Затвор за Петров! Позор за Кюстендил! Позор за България! 
АНТОН ПАВЛОВИЧ: И заскимтя от яд, срам и болка. (Пауза.)  През това време Петров се втурна да излиза от бившия Партиен дом, викайки:
ПЕТРОВ: Айде, Боби! Айде, Боби! Ще ме убият!

АНТОН ПАВЛОВИЧ: Той пресече на зигзаг площада, изсвистя край сладкарницата на "Пауталия” и с крайчеца на окото си мярна Евгени, Мартин и Здравко да надигат чаши. Завидя им и се върна да види какво точно са си поръчали за мезе, залепи лице за прозореца и Мартин моментално го позна:
МАРТИН: Я го виж, мерзавеца бе, Евгени! Още мърда!
АНТОН ПАВЛОВИЧ: Посочи той към Петров и скочи. След него скочи и Евгени, без да разбере за кой мерзавец става дума, а Здравко, като видя противното лице на писателя на педя от носа си, лисна чашата с „Поморийска гроздова” в стъклото и се надигна да догони приятелите си, които тичаха много бързо за годините си след прочутият Петров, за да му счупят зъбите.
Завеса.

http://www.fakel.bg/index.php?t=2906

https://www.facebook.com/events/570214343073231/?previousaction=join&source=1



www.fakel.bg/index.php?t=2998

(Ирина Канушева и Калин Терзийски за "Да живее кралицата")


http://www.fakel.bg/index.php?t=2907

(Гергана Пирозова за "Опечалените")


http://www.fakel.bg/index.php?t=3042

(препечатка на "Факел" от сайта на "Нощ на музеите" 2013, Пловдив )